Още по темата

 

Полската футболна легенда Пьотр Новак даде ексклузивно интервю за предаването "Код Спорт" по ТВ+ от Чикаго, където се състоя представяне на автобиографичната книга на Христо Стоичков - "Историята". Новак е голям приятел на Камата и на Даниел Боримиров, с които е играл рамо до рамо. Избиран е за най-добър футболист на Полша и за най-добър халф в Бундеслигата. Той е и първият, ставал шампион в МЛС и като футболист, и като треньор. Кавалер е на президентския орден на своята родина, а както сам разкрива - преди година е бил съвсем близо до поста старши треньор на ЦСКА.

- Здравейте, г-н Новак! Първо искам да ви попитам - Питър, Пьотр или Петър?
- /Смее се/ Когато пристигнах в САЩ за американците бе трудно да произнесат истинското ми име - Пьотр, казваха ми Питър. Така и остана занапред, но истинското ми полско име е Пьотр.

- Вие бяхте част от голямата изненадата за Христо Стоичков, организирана за премиерата на книгата му. Как успяхте да запазите от него в тайна появата си?
- С Христо сме в постоянен контакт през всички тези години. Чуваме се по веднъж на месец, но всеки месец! Дъщеря му ми се обади, каза ми, че иска да го изненада и ме помоли да запазя в тайна идеята й. Момичетата искаха да направят баща си щастлив. Всички се постараха това да се получи - семейството му, организаторите, ние, бившите съотборници. И смятам, че се получи. Много съм щастлив да бъда тук. Тази книга е неговият живот, неговата история и наследство. Знаете ли, днес на летището срещнах българин, който ме позна, дойде при мен и ми каза, г-н Новак, вие сте звезда! Но Христо Стоичков е суперзвезда!

- Как станахте толкова добри приятели?
- Когато Христо дойде през 2000 година, веднага си допаднахме. Не само защото бях капитан на отбора, но и защото изпитвахме взаимно уважение един към друг. Разговаряхме често и по много - за отбора, за това как да спечелим шампионата. Бяхме истински другари на терена, но през годините се превърнахме и в истински приятели в живота. И така вече 20 години, това приятелство е все така силно.

- Вие вече бяхте в Чикаго Файър, когато Христо пристигна тук, как го приехте първоначално?
- Вижте, нормално бе всички да имаме големи очаквания към звезда от ранга на Христо. Когато разбрахме, че идва, бяхме много изненадани. Отборът бе силен, бяхме наистина конкурентен и обещаващ състав, но по онова време за Мейджър Сокър Лигата това бе все едно Дейвид Бекъм да отиде в Маджерик Сокс. Христо беше сензация от мига, в който се появи. Където и да играехме, се събираха тълпи от хора, не просто защото идваше Чикаго Файър, а защото бяхме отбора на Христо Стоичков. Неговата роля в Америка не бе само да направи футбола по-популярен, но и да постави основите на един модел за подражание. А Стоичков е най-добрият модел за подражание, от който децата и младите играчи тук могат да се учат. И те обикнаха футбола, гледайки го. За да ме разберат по-младите зрители, ще го кажа така, в онези години Христо Стоичков беше Дейвид Бекъм и сензацията беше огромна.

- Вие бяхте голямата звезда на Чикаго Файър, но Христо беше световна суперзвезда. Как се сработвахте на терена?
- Когато имаш няколко силни индивидуалности на терена,аникога не е лесно да постигнеш добър колектив. Но Христо винаги е бил отборен играч. Той ме уважаваше като капитан, а аз разбирах, че той е световна суперзвезда. Както ви казах - отношенията ни се градяха на силно взаимно уважение. Комуникацията беше ключова. Непрекъснато го питах какво иска, къде и как желае да играе, защото за мен беше важно да използвам невероятните му умения по най-добрия начин. Днес тези неща не се случват така. Играчите гледат видео анализи, а треньорите определят всеки елемент от играта. Но по онова време ние решавахме стратегията си в съблекалнята, минути преди мача, излизахме и импровизирахме. Това беше нашият начин, и той работеше.

- Вие сте първия член на Огнения кръг, залата на славата на Чикаго Файър. Мислите ли, че Христо ревнува от това?
- Не, не мисля. По това време Христо беше в Ди Си Юнайтед. Година по-късно аз станах треньор на отбора, спечелихме шампионата отново. Тогава Христо реши да приключи с активната си кариера, не знаеше какво точно иска да прави, дали иска да бъде треньор... Сигурен съм, че това ще се случи и че фланелката с номер 8 ще бъде атракция на стадиона.

- Коя е най-интересната история, за която се сещате с Христо?
- О, имаме толкова много истории за разказване... някои са за широка аудитория, други - не. Просто обичахме да играем заедно, имахме чудесна химия на терена. Преживяли сме уникални моменти, някои от тях са в книгата. Помня, че бяхме толкова неразделни, че дори и когато тренирахме и треньорът ни разделяше на два отбора, ние отказвахме да бъдем съперници - казвахме "Тренер, ние сме заедно".

- Каква беше Мейджър Лигата по Ваше време?
- Ще бъда честен - беше по-добра!

- Защо?
- Защото звездите бяха истински звезди. Големите играчи не идваха тук, просто за да получат тлъст чек в долари. Хората, които по онова време дойдоха тук, Христо, аз, а по-късно и Бекъм, промениха погледа върху този спорт на цяла една нация. Хората започнаха да идентифицират себе си с образите от терена, не просто да бъдат фенове на отборите. Играчи като Христо промениха играта, промениха сокъра в Америка. Някои тимове имаха късмета да притежават такива революционни играчи, други не. Но промяната бе за всички.

- Смятате ли, че янките обикнаха европейския футбол?
- Да, наистина. Футболът достигна до децата. Вече може да видиш на всеки ъгъл деца, които ритат топка, училищата отпускат стипендии за този спорт, което тук е много важно за популяризирането. Сокърът в Америка израсна. Мисля, че системата в колежите се нуждае от някои подобрения, тъй като в момента между академиите за деца и Лигата няма добра връзка, но вярвам, че през идните години всичко ще се развие бързо в правилната посока.

- Какво смятате за световното първенство, на което домакини ще са САЩ, Канада и Мексико?
- Смятам, че ще бъде предизвикателство за участниците. Не толкова в началната фаза, но в заключителните етапи на турнира, разстоянията ще бъдат смазващи за играчите. Времето между четвъртфиналите и полуфиналите е много кратко, като добавим и ефекта на часовата разлика. Повярвайте, това би било изтощително. С Христо сме го изпитали в известен смисъл. Когато пристигнах за играя в МЛС, часовата разлика наистина ми разказваше играта! Спеше ми се постоянно, докато тренирам, докато се храня...Времето е друг голям проблем. Където и да играеш, лятото е горещо, но тези държави имат коренно различен климат. В Канада е 19 градуса, а по същото време в Мексико е 38... За футболисти по време на толкова важно състезание като едно световно първенство това би било проблем.

- Играл сте и с друг българин, по време на престоя си в Германия - Даниел Боримиров. Какво можете да ни кажете за него?
- О, Даниел е мой много добър приятел от години. Когато дойде в Мюнхен, имаше проблем с езика, все търсеше с кого да поговори. Аз и Мики Стевич говорихме малко руски, разбирахме се колкото можем, учехме го на това и онова. И така, на развален руски станахме приятели. Дани е прекрасен човек. Говорих с него преди 3 дни. Всички ние поддържаме контакт, въпреки многото изминали години от времената на терена. Запазили сме хубавите спомени, печелили сме заедно, борили сме се рамо до рамо, уважавали сме се и тогава, и днес. Дани беше страхотен играч, беше много успешен и след като напуснах отбора през 1998 г. Това беше времето на великите български играчи в Бундеслигата - Лечков, Балъков, Боримиров. Страхотни футболисти!

- Кой от двамата, между Боримиров и Стоичков, ви е по-близък и защо?
- Христо. Не го казвам, защото днес сме тук и това е неговата вечер. С Христо си паснахме от първия миг. Преживял съм прекрасни моменти и с Дани. Бяхме страхотни партньори на терена, забавлявали сме се много и извън него, но по онова време аз напусках тима, прекарал съм по-малко време с него. Въпреки това, Боримиров е много, много близък мой приятел!

- Печелил сте приза за най-добър полузащитник в Бундеслигата. Кой беше най-големият ви конкурент по онова време?
- Красимир Балъков! /смее се/. Андреас Мюлер също беше изключителен, Лотар Матеус, все големи имена. Състезавах се с най-добрите в света, конкуренцията беше невероятна. Имах късмета да направя няколко наистина добри сезона, да бъда най-добрият сред всички. Времето, прекарано в Бундеслигата, промени живота ми напълно. Никога не съм вярвал, че ще стана толкова известен, мечтал съм за това, работил съм усърдно, но никога не съм вярвал, че ще имам такъв късмет. Ще играя на някои от най-големите стадиони в света, ще отбелязвам голове, на които хиляди ще се радват... В Германия изживях мечтата си!

- Какво мислите за българския национален отбор през 1994 г. и триумфът му на първенството в САЩ?
- Вижте, аз бях капитан на националния отбор на страната си - Полша и ще ви кажа разликата между нашия отбор тогава и вашия. И ние имахме страхотни играчи - футболисти, които бяха звезди в Бундеслигата, в Серия А, в Ла Лига, но ние не бяхме отбор. Бяхме страхотен състав, но не и колектив. Бяхме приятели извън терена, но не и едно цяло, когато стъпехме на него. Имахме успехи, единични добри моменти, но не и истински миг на гениалност. От друга страна, България по онова време имаше не просто изключителни играчи, те бяха истински отбор. Говорил съм с Христо много пъти за 1994 г. Питал съм го: "Как го постигнахте? Никой не го очакваше...". Казвал ми е: "Ние бяхме семейство, всички заедно - играчите, треньора, феновете, ето така".

- Имате много мачове зад гърба си, но кой е най-добрият в кариерата ви? Най-ценният миг на терена?
- Спечелил съм много мачове, загубил съм също не малко. Играх до 39-годишна възраст, а започнах на 15... Представяте ли си колко години съм бил на терена! Не винаги е било лесно, но съм преживял много страхотни моменти, бил съм истински щастлив стотици пъти. Ако трябва обаче да посоча един конкретен миг, то това е "Уембли", макар и да загубихме мача. Това бе сбъдната детска мечта. Винаги съм копнял да стъпя като играч на този стадион, на стария "Уембли" и когато това се случи, резултатът нямаше значение, защото мечтата ми се бе сбъднала.

- Избран сте за най-добър футболен треньор в Америка, по времето когато сте начело на Филаделфия Юниън. Как го постигнахте?
- С работа и честно казано благодарение на немския си манталитет от годините в Германия. Не обичам да губя време, казвам го и на играчите си - искам да побеждавам и няма да губя време, за да го постигна. Това е състояние на ума, което искам да предам на футболистите си, където и да отида. Това личи и в стила, който отборите ми играят на терена. Харесвам много офанзивния футбол, агресивната висока преса, обичам да променям стратегията си по време на самия мач.
Не искам да кажа, че съм професор на терена, но имам богат опит. Опит, придобит от работа с играчи като Христо Стоичков. Говорили сме толкова пъти за Йохан Кройф, за работата и методите му, попивал съм всяка дума. Мога да дам много като треньор на младите играчи, ще видим какво ще стане.

- В кариерата си имате и едно екзотично приключение. Бяхте национален селекционер на тима на Антигуа и Барбуда. Разкажете ни за този период...
- Работата в Антигуа и Барбуда дойде като изненада за мен. Президентът на Карибския футболен съюз, който има под шапката си 31 островни страни, ме покани да бъда негов технически съветник. Искаше да съставим заедно програма, развиваща футбола, която да обхваща всички тези страни. Така и започна моето приключение. Аз се занимавах с националните отбори на тези страни, работих като селекционер на тима на Антигуа и Барбуда. Когато дойдох бяхме 145-ти в класирането на ФИФА, а когато си тръгвах бяхме вече на 70-то място! Помня как когато спечелихме световната квалификация срещу Гватемала, животът на целия остров просто спря. Хората преустановиха работа, беше истинска лудост. Много емоционален момент за играчите и за мен. Това са момчета, които нямат много, от бедни семейства са. Футболисти, които просто обичат най-великата игра. И най-важното - правят го със сърце. Бях толкова щастлив да бъда техен треньор, но тогава получих обаждане от Полша и се върнах да работя в родината си.

- Когато бяхте треньор в Лехия (Гданск), имахте един български играч в състава си?
- Двама! Имах двама - Милен Гамаков и Симеон Славчев. Първо взех Гамаков - много добър футболист. Тогава един ден ми се обади Стоичков и ми каза: "Питър, имам страхотен играч за теб - Симеон Славчев". Доверих му се и наистина беше така - Симеон игра две години при мен преди да отиде в Карабах.

- Вярно ли е, че е имало оферта към вас от страна на ЦСКА?
- Вижте, говорил съм с Христо по този въпрос. Това е неговият отбор, мястото, откъдето е започнал и заема много важно място в сърцето му. Той ме попита дали някога бих застанал начело на тима и разбира се, отговорих му, че бих с удоволствие, но може би не точно сега, а в бъдеще...

- В момента ЦСКА си търси треньор...
- Ами, ако им потрябвам, достатъчно е да кажат на Христо и ще имат номера ми на мига! /Смее се/

- Имате много трофеи и персонални признания, но в колекцията ви има и медал, връчен лично от президента на Полша...
- Това е едно от най-големите признания в живота ми, не просто като играч или треньор, а като човек. Чувството да получиш приз от президента на страната си е много емоционално, защото това не е медал за конкретно постижение, а отличие за цялостния ти принос като човек към страната ти, към нацията и културата ти. Момент, който никога няма да забравя. Момент, за който бих написал книга, но не съм така добър като Христо! Шегувам се. Това е един от най-специалните дни в живота ми, който придава смисъл на работата и усилията през десетките години. Започнах с футбола, когато бях на 5 години. Мечтаех да играя в националния отбор, да попадна в елитен отбор, да участвам във велики мачове.Това отличие е знак, че съм се справил, че съм постигнал нещо като човек.